Ако човек е израснал в емоционална нестабилна среда, ако е бил травмиран или е ставал свидетел на насилие, със сигурност ще усеща травмите на миналото върху себе си като възрастен. Децата преживяват много по-дълбоко и емоционално случващото се в живота им. Те си имат свои лични логически пътища, по които тълкуват нещата и света около себе си. Това им помага да се чувстват сигурни и да се справят по-лесно с житейските предизвикателства. Ако обаче не успеят да си изградят правилно тази вътрешна логика, съществува огромен риск да изкривят представите си за правилно и грешно, добро и зло, да пораснат като агресивни или силно затворени хора.
Ще обърнем внимание на 4 най-общи типа травми от детството, което ни въздействат и като възрастни.
1. Фалшивото Аз
Терапевтите, работещи с пациенти, преживели травмиращи събития в детството си, споделят, че много от тях носят раните си дори в зряла възраст. Един от начините, по които тези рани се разкриват, е чрез създаването на фалшиво Аз. Като деца искаме нашите родители да ни обичат и да се грижат за нас. Когато родителите ни не правят това, ние се стараем да станем детето, което смятаме, че те ще обичат. Като пренебрегваме и/или потискаме истинските си чувства, ние създаваме фалшиво самосъзнание, сякаш ставаме друг човек, за да извоюваме любовта на родителите си, която в една здравословна и нормална среда би трябвало по право да ни принадлежи.
Такъв човек пораства като несигурен възрастен, който или постоянно търси внимание от другите, стараейки се да им се хареса, като се нагажда към чуждия вкус, или се затваря в себе си.
2. Съзнание на жертва
Ние сме това, което мислим. Затова е важно не само какво мислим за света, но и за себе си. Следователно, ако постоянно се подценяваме или сме свикнали да бъдем критикувани и подценявани, е възможно да развием комплекс за малоценност и на по-късен етап дори да сметнем, че животът ни е безсмислен.
Веднъж осъзнали това, е важно да започнем да се борим с това възприятие. Дори когато смятаме, че сме притиснати до стената, трябва да помним, че винаги имаме избор. Ако като деца нямаме кой знае какъв контрол над живота си, то като възрастни сме способни да променим много неща. Човек е много по-силен, отколкото си мисли.
3. Пасивна агресия
Когато децата растат в среда, в която са свидетели предимно на нездравословни прояви на гняв, те порастват с убеждението, че гневът е неприемлив. Ако като дете сте станали свидетели на яростно изразен гняв, тогава като възрастен бихте могли да мислите, че гневът е жестока емоция и следователно трябва да бъде преглъщан. Потискането на емоциите обаче не е полезно. Гневът е естествена, здравословна емоция, която всички изпитваме – но вместо облекчението, което идва с признаването на гнева и разрешаването на проблема, който е причината за него, оставаме ядосани и се самоизяждаме отвътре. По този начин гневът не се елиминира, а просто се трансформира в пасивна агресия.
4. Затвореност
Ако сте били пренебрегвани като дете или сте били изоставени от близките си, може би сте погребали гнева и страха си с надеждата, че само така никой никога повече няма да ви изостави или пренебрегне. В действителност обаче по този начин изоставяте себе си, вследствие на което се превръщате във възрастен, който просто не може да се справя със собствените си емоции. Пасивният човек си казва: „Аз знам какво трябва да направя, но не го правя“.
Когато потискаме чувствата си, ние потискаме и собствената си същност. Заради емоционалната травма, получена в детството, може би сме се научили да прикриваме част от себе си. Като дете това може би ни е помагало, но като възрастни, се нуждаем от нашите чувства, защото в противен случай градим противоречия. Само с помощта на чувствата си можем да се опознаем, да разберем себе си и околните, да намерим своето място в света и да живеем щастливо и в хармония.
Цветелина Велчева по материали от Psychology Today
Bulgarian