Ще започна малко отдалече – с това, че изречението Има ли някой тук? е безлично. За да ви спестя малко ровене, ето и кратко определение за безличните изречения – тези, в които сказуемото е глагол в 3 л. ед.ч. и не посочва активен деятел, вършител на действието, т.е. изреченията нямат и не биха могли да имат подлог, например:
В колко часа се мръква в Лондон тези дни?
Днес имаше частично лунно затъмнение.
Струва ми се, че утре ще има разправии за днешното представление.
В изречението Има ли някой тук? местоимението някой изпълнява ролята на пряко допълнение, но трябва да приложим специална „техника“, за да установим това. Заместваме някой (ед.ч.) с хора (мн.ч.), и установяваме, че глаголът (3 л. ед.ч.) успешно се съчетава с тази дума: Има ли хора тук? Това би било невъзможно, ако хора беше подлог, защото той се съгласува по лице и число (евентуално и род) със сказуемото. След като някой е пряко допълнение, трябва да се употреби винителната му форма, както се препоръчва в граматиките на българския език, и да запитаме Има ли някого тук?
Моето езиково чувство обаче се дразни от това някого. Причините са две (поне аз се сещам за толкова):
• Прякото допълнение много добре се е маскирало в този тип безлични изречения и синтактичният ни анализатор е по-склонен да го приеме като подлог.
• По-същественото обаче е, че винителните форми на местоименията, означаващи лица (кого, когото, никого, някого, всекиго), несъмнено са в отстъпление (тук не коментирам личните местоимения). В съвременната жива българска реч те се заместват от съответните именителни форми (кой, който, никой, някой, всеки) и това не бива да се разглежда само като резултат от непознаване на книжовната норма. Отпадането на падежните форми на местоименията, означаващи лица, е част от един исторически процес, който е малко заплетен и сложен, защото е свързан както с разпадането на падежната система в българския език, така и с различаването на лице/нелице на граматично равнище*.
За да не звучи последното съвсем абстрактно, ето как се прави разграничаването:
Човекът [лице], когото настъпи, се разсърди.
Моливът [нелице, предмет], който настъпи, се счупи.
Все повече са обаче случаите, когато сме по-склонни да кажем кой вместо кого, който вместо когото и т.н., особено в разговорната, неангажираща реч (приемам, че интернет много добре я отразява):
Глобалното затопляне – на кой му пука?
Как да разбера на кой е този номер?
Човекът, който обичаш, е тъжен.
От гледна точка на историческото развитие на българския език това е закономерен процес. Нормата все още удържа винителните форми при част от местоименията, но вероятно не е много далече времето, когато ще се наложи да бъде преразгледана**.
Ето защо в изречения като Има ли някого тук? употребата на винителната форма някого вместо някой (ми) изглежда като престараване или просто като нещо, което не се вмества в представата ми за естествена съвременна българска реч, макар че теоретично е правилна.
П.П. В Официалния правописен речник на българския език (2012, с. 28) е отбелязано, че употребата на кого, когото, някого, никого е задължителна в писмен текст. Това означава, че замяната им съответно с кой, който, някой, никой в устната реч не е грешна и не бива да се санкционира.
______________________________
* Харалампиев, И. Бъдещето на българския език от историческо гледище. В. Търново, 2006, 104–131.
** Всъщност аз споделям мнението на И. Харалампиев, че нормата на съвременния български книжовен език трябва да се съобрази с упадъка на граматичните форми, означаващи лица (цит. съч., с. 131).
Източник: kaksepishe.com
Bulgarian