Не за пръв път пиша по проблема някой или някого. Може би не и за последен, защото ще се множат случаите, в които ще се изправяме пред подобни дилеми.
Някои нетърпеливци вече поставиха началото на дискусията в Езикови питанки (коментар 274–281) и всъщност съвсем вярно посочиха, че граматически правилен е вариантът Търся някого, който да ме разбира. Обяснението е, че в първото просто изречение някого е пряко допълнение и затова се употребява винителната форма [1] на неопределителното местоимение за лице, а във второто просто изречение съюзът който се нагърбва с ролята на подлога и съответно относителното местоимение за лице е в основната си (именителна) форма.
И все пак има нещо смущаващо. То е толкова смущаващо, че дори аз усещам някаква нередност, макар същевременно да осъзнавам, че в случая някого, който е непоклатимо правилно от гледна точка на нормата. Ето и причините (според мен), поради които съчетанието някого, който е “неблагозвучно”, както го определя в един коментар авторът на въпроса.
Аналитичен строеж на съвременния български език
Генералната причина е в това, че ние, българите, отдавна нямаме усет за употреба на падежни форми, тъй като падежната система при имената се е разпаднала преди няколко века. В езика ни липсва стройна организация, която да осмисля и да крепи форми като някого, кого, всекиго, а още по-малко някому, кому, всекиму. Те нямат здрава основа, която да ги притегля и да ги държи в граматичната орбита.
Функционалност
Посочените форми също така не са жизненонеобходими, за да изразим ясно своите мисли и за да бъдем правилно разбрани. За онези, които много държат на книжовните норми, това може би звучи еретично, но нека се замислят. Винителната форма някого се използва единствено защото трябва (според правилото) да обозначи синтактичната функция на думата – пряко допълнение. Тази роля обаче си е ясна и когато употребяваме основната форма: Търся някой, който да ме разбира. Следователно формата някого до голяма степен (ако не и изцяло) е лишена от функционалност, непотребна е, за нищо особено не служи, затова изпада във все по-голяма изолация.
Противоречива употреба в еднакви или сходни синтактични позиции
Сещам се за три основни случая:
• Когато местоимението е пряко допълнение/определение към прякото допълнение
Ще вземем за пример същото изречение. Ако местоимението се употребява самостоятелно, правилото изисква да използваме винителната форма: Търся някого, който да ме разбира. Когато обаче добавим съществително име към него, то се превръща в определение към прякото допълнение и трябва да използваме именителната форма: Търся някой човек, който да ме разбира.
Ако пък употребим само съществителното име, няма да му търсим някаква специална форма, понеже е пряко допълнение, а ще си използваме основната: Търся човек, който да ме разбира.
• При формите на едно и също местоимение за мъжки/женски и среден род
Ако формата на местоимението е за женски или за среден род, тя не се променя в зависимост от синтактичната роля. За да е по-ясно противоречието, давам примери с местоимението който:
Имам братовчед, който е прекрасен човек.
Имам братовчед, на когото мога да разчитам.
Имам братовчедка, която е много красива.
Имам братовчедка, по която доста мъже се заглеждат.
Имам дете, което е страшно палаво.
Имам дете, с което винаги трябва да внимавам.
Щом при женски и среден род се справяме с една и съща форма, защо тогава трябва да си правим труда да употребяваме специална форма за мъжки род? Това подкрепя тезата за нейната нефункционалност.
• Когато местоимението означава лице/предмет
В една и съща синтактична роля едно и също местоимение се употребява в различни форми, понеже нормата все още прави разграничение между лице и нелице, или както е по-популярно – между одушевени и неодушевени предмети:
Необходим ми е човек, на когото да се опра.
Необходим ми е принцип, на който да се опра.
На българите обаче им е все по-трудно да отчитат тази разлика, особено в устната си реч. Самата аз съм се улавяла понякога, че казвам на който, при който и т.н., когато имам предвид хора. Както, надявам се, стана ясно, това е очакван и логичен резултат от езиковото развитие.
Казусът “някого, който”
Може би конкретно в този пример объркването и чуденето е по-голямо, защото непосредствено една до друга са винителната и именителната форма на две местоимения и противоречието в езиковата система придобива по-изострен вид. Също така много бързо трябва да съобразим, че синтактичната роля на думите в двете изречения е различна, макар че обозначават един и същи обект. Но това са само мои догадки. За съжаление, не съм срещала мнения на езиковеди точно по този въпрос.
В едно обаче съм сигурна: все по-често ще предпочитаме формите някой и който пред някого и когото в случаите, когато те изпълняват ролята на допълнение в изречението. Посоката на развитие е ясна и необратима. Под въпрос остава само кога книжовната норма ще допусне употребата им.
______________
* От диахрония (гр.) – проследяване на явленията, най-често езиковите, в тяхната историческа последователност.
[1] По произход тази форма всъщност е родителна.
Източник: Блогът на Павлина Върбанова
Bulgarian