Целта на това изследване е да бъдат разгледани определен тип конструкции, характерни за българската разговорна реч, от гледна точка на тяхната информационна структура. Тяхна отличителна особеност е наличието на лично местоимение в им.п. в противоречие с книжовната норма:
(1) Не, той при мъжете не ходи. Той от мъжете го е страх (Т.Бж.). Съществуването на това явление в българската разговорна реч е отбелязвано в лингвистичната литература от редица автори (Пашов 1989, Попов 1979 и др.), но само по отношение на изказванията с безлично сказуемо. Като причини за това явление се посочват стремежът за отстраняване на безличността от глаголната форма
(Георгиев1996:68), наличието на фалстарт (преформулиране на мисълта), както и възможният му диалектен произход (Младенов 1987:107). Обикновено то се посочва единствено като пример за неправилно използване на личните местоимения. Честата употреба на този тип конструкции налага да се потърси обяснима от лингвистична гледна точка причина за тяхната устойчивост в разговорната реч.
Разглежданото явление се среща най-често при наличие на безлично сказуемо (безлично глаголно, именно или адвербиално сказуемо) в изказването. В този случай действително е оправдано традиционното обяснение за замяна на пълната форма на местоимението в косвен падеж със съответната форма за им.п., с цел да се отстрани безличността или да се запълни празната подложна позиция в изречението. Тази хипотеза обаче влиза в противоречие с факта, че в разговорната реч се срещат и изказвания с лично глаголно сказуемо, в които е налице местоимение в им.п., което не е свързано с удвояване на подлога, а е кореферентно с някой от другите аргументи на предиката:
(2) Те лексикографите никой (3л.ед.ч.) не може да ги разбере (Е.П.).
В този пример (2) граматическият подлог е никой (съгласува се със сказуемото).
Въпреки това в началото на изказването е налице третолично местоимение те, чието съдържание е уточнено от съществителното име лексикографите и се свързва кореферентно с прякото допълнение ги. Традиционното обяснение не решава и въпроса, защо в тези конструкции това ìдопълнителноî лично местоимение в им.п. (в случая те) винаги заема първата позиция в изказването.
Примерите, на които се основава това изследване, са от корпусите от разговорна реч на Кр. Алексова (1989-93 г.) и Цв. Николова (70-те години). Останалата част от материала е събрана в периода март ñ май 2001 г.
1. В научната литература това явление е засвидетелствано още през 1962 г. (Попов 1962 цит. по Попов 1979:106), т.е. не става дума за ново явление в разговорната реч. Най-често разглежданото явление се среща в изказвания с удвоено допълнение, чиято информационна структура в български език е изследвана (Иванчев 1968, Ницолова 1986, 2000), но удвояването не е техен задължителен признак, което е още едно доказателство срещу традиционната хипотеза. Проблемът за удвояването на допълнението се свързва с принадлежността на българския към балканския езиков съюз. Определеността на обекта е едно от основните изисквания, за да бъде възможно удвояването: ìкратките форми могат да удвояват само именен израз с определен референтî. Обектът, който се удвоява, трябва да бъде фиксиран (specific) (Ницолова 1986:51-52). Важно е да се посочат видовете изречения, при които е възможно удвояване на обекта: изречения с глаголно сказуемо (лично и безлично); безлични изречения с именно сказуемо (страх ме е, жал ми е); безлични изречения с предикативно наречие (адвербиално сказуемо: неприятно ми е) (вж. Ницолова 1986:52). Ще бъдат изложени две гледни точки относно информационната структура на
изказването: членението тема – рема и топик – коментар/фокус – фон. Според Св. Иванчев (1968) в изказването могат да се обособят два полюса на комуникативното напрежение ñ експозиция (тема) и кулминация (рема). Абсолютното начало на изречението е ìсъщинска експозицияî, а абсолютният му край е ìсъщинска кулминацияî. Между тях стои информационно неутралната, междинна част – транзит (Иванчев 1968:166). В голяма част от случаите пълните форми на личните местоимения се намират в експозиция, когато са удвоени. Удвояването е задължително в случаите като: Него го вижда Иван; Иван го вижда него, защото тук допълнението е в експозиция, а подлогът е в кулминация. Много рядко се удвоява лично местоимение, което е рема, и причина за това удвояване е ìаналогиятаî (Иванчев 1968:164). Кратките форми на личните местоимения образуват с глагола една фонетична дума и съответно обикновено се намират в транзитната част на изказването (Иванчев 1968:166). Р. Ницолова също така посочва, че ìкратката форма е част на изречението, която е лишена до голяма степен от автономност поради тясната си връзка с глагола. Затова бихме могли да наречем кратките форми силно зависими и неавтономни части на изречениетоî (Ницолова 1986:54). Пълните форми на личните местоимения се свързват винаги с логическото ударение, ìзатова те не са подходящи за употреба в експозицияî, а кратките форми
не могат да се употребяват в началото на изречението, защото са клитики. Затова се съчетават ìсилно ударените пълни форми с изобщо неударените кратки форми, като по този начин се получава нова, неутрална по отношение на ударението форма, която може да стои в експозицияî (Иванчев 1968:167). От гледна точка на съвременното схващане за информационна структура на изказването, т.е. според четиридялбата топик ñ коментар (предикация) и фокус ñ фон (пресупозиция) (вж. Ван Валин 1997; Ламбрехт 1994; Ницолова 2000; Примус 1993), това означава, че в български в почти всички случаи удвоената пълна форма на местоимението допълнение е топик. Когато е фокусирана, пълната форма на личното местоимение също може да бъде удвоена, но тогава има други средства за определянето й като фокус ñ фокусиращи лексеми (частици, наречия, въпросителни местоимения), интонация и др.
2 Б. Примус (1993) дава следното определение за топик: ìтопик е това, за което се говори в изречениетоî, а коментар (Примус използва термина предикация) е частта от изказването, която казва нещо за топика. Прагматичните свойства, като това да бъде ìфонова или дадена информацияî, не са присъщи на топика, тъй като той може да включва и нова информация (Примус 1993:881). От семантична гледна точка ìтопиците по-лесно се възприемат първи, защото са с по-опростена структура от предикациитеî, семантично по-простите части на изказването обикновено предшестват семантично по-сложните части. Частта на топика е по-кратка от тази на предикацията, тъй като референцията или назоваването се нуждаят от по-малко изразни средства в сравнение с предицирането. Според Б. Примус този подход обяснява възможността и фокусът да заема началната изреченска позиция, когато той се състои от по-малко думи в сравнение с топика (Примус 1993:886). В приложените тук примери личното местоимение в им. п. се явява винаги в
начална позиция (в простото изречение), следователно то е или топик, или фокус. Ще бъдат приведени доказателства, че разглежданото явление се свързва с частта на топика в информационната структура на изказването. Свързано с информационната структура на изказването е и изнасянето на елементи в лявата част на изказването (т.е. вляво от подлога при словоред подлог ñ сказуемо ñ допълнение). Някои изследователи отделят само една позиция в лявата част на изказването. Например Цибатов (1997:362) говори за външен топик в руски
език, противопоставен на вътрешния топик. По-разпространена е теорията, според
която в лявата част на изказването могат да се обособят две позиции, които получават различни названия: лява дислокация (dislocation/detachment) и топикализация (Ламбрехт 1994), Left hanging-topic и Left dislocation (Примус 1993), LDP (left detached position) и PCS (precore slot) (Ван Валин 1997). Тези позиции се свързват с т.нар. маркиран топик в изказването, т.е. със смяна на топика, с въвеждане на нов топик или с наличие на контрастен топик. Наличието на този маркиран топик (според Ламбрехт вторичен топик) не променя статуса на топика в изречението (първичен топик). В генеративната граматика се приема, че при лявата дислокация не е налице преместване, именната група не е изнесена от своята нормална позиция в изречението (както е при топикализацията), при което би трябвало да остане следа, а е налице кореферентно местоимение в изречението. Двете позиции са съвместими в едно и също изказване, като дислокацията стои вляво от топикализацията (вж. Куно 1993)
3. По-подробно въпросът за позициите в лявата част на изказването от гледна точка на генеративната граматика е разгледан от Л. Рици (1998). Според него в изказването може да се обособи лява периферия, в която се включват няколко позиции: илокутивна сила, топик, фокус и финитност, като наличието на топик и фокус не е задължително. Интересното в тази теория е, че наличието на топик или фокус в дадено изказване винаги е свързано с позиция в лявата периферия (за разлика от цитираните по-горе автори, които свързват изнасянето на даден топик в отделна
позиция в началото на изказването с известна маркираност). Лявата периферия в български език е изследвана от И. Кръпова и Ц. Карастанева (2000). Според тях словоредът на елементите в лявата периферия в български се различава от този, който Рици установява за италиански и английски език: [SubP [TopicP* [ForceP [FocusP [ÖÖ]]]]] (Кръпова, Карастанева 2000:11), че дали/ли
като е възможно наличието на повече от един топик в лявата периферия.
Bulgarian