Изкуство

Ужасът, който си струва да гледате: „Ренфийлд“ с Никълъс Кейдж

admin 28/04/2023 No Comments

Преди прожекцията на „Ренфийлд“ да започне в киното, където отидох, за да гледам филма, три от петте трейлъра, които предшестваха лентата, бяха за хорър филми. Бидейки човек, който не смята жанра за художествено съдържателен или интересен по почти който и да е параграф, неизбежно се зачудих за каква аудитория се правят всички тези предполагаеми филми на ужасите.

Предполагам, че смутните съвременни времена създават глад за ленти, в които се пробуждат зомбита или църковни служители се борят с демони: все сюжети, които са гледани повече пъти дори от филмите за супергерои, тъй като комиксовият жанр е във възход от едва около 25 години и е доста разнообразен, докато еднотипни, глуповати хорър истории се котират сред масите кажи-речи откакто киното съществува. Но „Ренфийлд“ ме накара да преосмисля скептицизма си.

Лентата е истински пастиш от жанрови елементи, но ги балансира с голям успех и разказва история, която използва някои изразни средства на хоръра, но предава послание, което звучи точно толкова актуално и човешки, колкото и напълно реалистична драма от прехвален европейски режисьор например. Разликата е, че докато гледа „Ренфийлд“, зрителят се и забавлява до припадък.

Фокусът на сюжета е Робърт Монтагю Ренфийлд, верният слуга на граф Дракула в продължение на няколко столетия. Главната роля се играе от Никълъс Хоулт, будещ съчувствие също толкова естествено и ефикасно, колкото и в най-успешните си роли дотук във филми като „Маркъс“, „Горещи тела“, „Лудият Макс: Пътят на яростта“ и поредицата „Х-Мен“.

Макар, че е доказал широтата на своя артистичен диапазон и с коренно различни превъплъщения в ленти като „Фаворитката“, „Те пожелаха смъртта ми“ и сериала „Велика“, синеокото изражение и перфектно тренирания срамежлив маниер на Хоулт предразполагат зрителя към това да изпитва симпатия към героите му. В „Ренфийлд“ това му позволява да изгради образ, който едновременно е забавна карикатура и болезнено реално отражение на човек в токсична връзка.

Партньорът му във въпросната токсична връзка в случая е неговият садистичен и нарцистичен господар: самият граф Дракула от плът и кръв, изигран от носителя на „Оскар“ Никълъс Кейдж с цялата налудничавост, помпозност и скрити жестове на преклонение към минали изпълнители на легендарната роля, които човек, запознат с екстравагантния стил на Кейдж и културата му, може да очаква от него. Амплоато пасва на опитния авангарден изпълнител повече от идеално.

Сценарият позволява на Кейдж да инжектира хумор, харизма и заплаха в равни дози в представянето си, а изключителните му актьорски способности на свой ред му позволяват винаги да бъде такъв, какъвто съответната екранна ситуация – била тя забавна, експозиционна или екшън сцена – изисква от него. Зрителят неизменно се оглежда за него, когато персонажът му отсъства от действието за повече време.

Останалите поддържащи персонажи не могат да се сравняват с него по никакъв начин и интервалите, в които на фокус са герои като гръмогласната, устата полицейска служителка, изиграна от комедиантката Акуафина, или мафиотското семейство, което служи за катализатор на сюжета, са от по-слабите в лентата. Загатнатите елементи на романтика се усещат излишни във филм, който така или иначе е зареден с толкова много разнообразни жанрови характеристики.

Режисьорът Крис МакКей все пак навигира сюжета, който настъпва границата на претовареността, със забележителна вещина и съумява с изразните средства на камерата си да направи почти всеки момент въздействащ и поне първосигнално уместен. Екшън сцените в лентата са подобаващо кървави и хореографирани с усет за зрелище и изобретателност.

Но в крайна сметка успехът или провалът на филма в очите на даден зрител зависи изцяло от възприемчивостта му към основното послание на лентата: че всеки може да се освободи от токсичните връзки в своя живот, дори ако насреща му е могъщо присъствие като самия граф Дракула. Ренфийлд буквално посещава терапевтични срещи за хора в такива взаимоотношения и тези сцени следват съвършено тънката граница между хумора и сериозността.

Това е и основното качество на филма, заради което в крайна сметка ми е лесно да го препоръчам: способността му да преценява кога да се взима насериозно и кога – не. Но ако гледате лентата с доза традиционно български цинизъм към позитивното му послание, надали ще ѝ се насладите особено. „Ренфийлд“ заслужава да бъде гледан с по-широко отворени очи, за да бъдат видяни качествата под едновременно забавната му и стряскаща обвивка.

Източник: Vesti.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *