„Казвам се Даниел, завършил съм кинорежисура, а в момента съм учител по английски език и кинознание в село Дерманци, Ловешко.
Ученическите си години прекарах в гимназията в Луковит. По мое време всички искаха да станат космонавти, полицаи и пожарникари. Аз исках да се занимавам с изкуства, от малък ме влечеше. Бях в танцова школа, свирех на акордеон, в театралната школа към училището се изявявах, литературата също ми се отдаваше. Нямах конкретна идея какво точно искам да работя. Тогава образованието те учеше на всичко, а решението накъде искаш да се развиваш се взимаше после.
След гимназията записах да уча философия. Бях участвал няколко пъти на националния етап от олимпиадата по философия и реших, че това е естествена стъпка за мен – да задълбая в дълбоките тайни на живота. Но се оказа, че не е това, което очаквах. Прекъснах, направих кратка пауза и записах режисура в Нов български университет. След това започнах работа в голяма мобилна компания и изкарах там 13 години. Започнах като оператор, после във вътрешен отдел, на компютър по осем часа. Сега като се замисля, беше един доста токсичен цикъл – ходиш на работа, правиш някакви неща, спиш, после пак на работа. В един момент работех и учех едновременно, дори за известен период прекъснах ученето заради работата.
Реших да сложа край на работата в офис и да направя някаква ревизия на живота си, защото усещах, че няма да мога да издържа още дълго в корпоративния свят. Решението не беше свързано с конкретна случка, но ясно си спомням как дни наред преди да го взема, имах огромна тъга и нежелание да вървя по маршрута, който ме водеше до работа. Помня как в главата си проектирах края на работния ден, когато ще бъда свободен. Беше тежко решение, което много хора не се осмеляват да вземат. Но аз го направих и на 33 години се върнах в родното си село Ъглен, да презаредя.
Не ми беше трудно да изоставя живота в големия град, той така или иначе никога не ме е привличал, освен в тийнейджърските години, когато представляваше нещо ново и интересно за мен. Възприемам себе си като космополитен човек, пътувал съм много на най-различни места, видял съм много. Но съм израснал на село, всички ваканции съм прекарвал тук, родителите ми цял живот са живели тук, така че за мен това винаги е било моят дом.
Решението да стана учител не дойде веднага. Имах един период на “изчистване”, в който не работих нищо месеци наред. Търсих си мястото, с какво ще бъда полезен за себе си и за околните. Постоянно бях зает с нещо – занимавах се с местното читалище, опитвах да възродя някакви дейности. Четох много, наваксах с гледане на филми, които бях пропуснал. В периоди като този дните се изнизват много бързо, сякаш нямат начало и край. В един момент обаче все трябва да започнеш да работиш нещо, защото, както обичам да казвам, не битието, а битът определя съзнанието. С две думи, трябва да се изкарват и пари.
Докато търсех възможност за някаква работа онлайн, случайно попаднах на обява на Заедно в час / Teach for Bulgaria, че търсят учители. Това, което ми хареса е, че това е лидерска програма, която ти предоставя възможност не просто да станеш учител, а да увеличиш личния си капацитет, компетенциите и умения си. Кандидатствах и силно се надявах да мога да работя някъде в родния ми край. Оказа се, че училището в Дерманци работи със „Заедно в час“ и през 2016 г. станах учител по английски език тук. Така промених кариерата и живота си напълно. И много бързо разбрах, че това е моето място.
Първоначално, когато започнах, не смятах, че по някакъв начин ще мога да интегрирам режисьорската професия в новата си работа. Между първата и втората година обаче имахме ангажимент от „Заедно в час“ да направим някакъв летен проект. А аз няколко месеца по-рано бях разбрал, че има инициатива за кинообразование в училищата. Свързах се с „Арте Урбана Колектив“ (Arte Urbana Collectif / Арте Урбана Колектив) и Ралица Асенова, която е координатор за България на проекта с европейско финансиране CinEd, насочен към интегриране на седмото изкуство в училищното образование.
Започнахме с една лятна киноакадемия и още тогава автоматично го припознах като моя мисия. Към днешна дата сме работили вече по доста различни проекти, финансирани от ЕС и от МОН. А аз вече съм преподавател и по английски, и по кинознание, което единствено в нашето училище се изучава от трети клас. Много е важно да кажа, без да звучи като “четкане”, че имам пълната подкрепа на училищното ръководство, което не просто казва “да” на поредната ми идея, а се ангажира на всеки етап от процеса по изпълнението ѝ. В лицето на нашата директорка срещам не просто съмишленик, а човек, с когото обсъждаме как да правим нещата по-добре. Това е много по-ценно от едно “да”.
Децата възприемат кинознанието като предмет много добре. Понеже киното е колективно изкуство, те автоматично припознават необходимостта да работят в екип, за да може да се случи крайният продукт. Развиват комуникационни и презентационни умения, критично мислене, визуална култура, медийна грамотност, финансова грамотност дори, ако работим с бюджет. Изобщо киното е страхотен хабитат за връзка с други предмети – история, география, литература, защото се създава на определена локация и има конкретен исторически контекст.
Горд съм да споделя, че макар и да сме малко селско училище, вече имаме доста постижения. Често виждам на сайта на МОН как ученици от математическата, немската или английската гимназия печелят медали по всевъзможни предмети. На фона на това успехите на нашите деца, повечето от които са от така наречените непривилегировани общности, са наистина удивителни. Защото, въпреки че голяма част от тях имат различни дефицити по отношение на знания и умения, те успяват сами да правят филми, да ги представят по фестивали. Последният им филм „Торнадо“, с който участваха на фестивал в Берлин, им даде възможност да се срещнат и да разговарят със самия Вим Вендерс. Нали си давате сметка колко много означава това за едни деца, за които светът се простира до табелата в края на село Дерманци. Това е успех, който трудно може да бъде измерен.
Смятам, че за да си добър учител, най-важно е винаги да си на гребена на вълната, да не спираш да учиш, да се развиваш, да се адаптираш. Иначе изоставаш и се превръщаш в човек, който отива на работа с неохота и преподава в часове, в които децата влизат с неохота. Във времена, в които целият свят е залят от информация, трябва да можеш да обясниш на учениците как да боравят с нея, как да отсяват вярното и важното, как да я използват занапред в живота. Според мен българското образование не подготвя младите хора за това, което ги очаква след като завършат училище. По същество образователната ни система е една и съща от десетилетия – учителят, обърнат с гръб към учениците и вечно пишещ нещо на дъската. А това отдавна не работи. От известно време МОН дава голяма свобода на учителите, но пак е въпрос на лично решение как ще използваш тази свобода и как ще общуваш с учениците си.
Аз самият станах учител, заради емоционалното удовлетворение, което носи тази професия. То е най-важното за мен. Да, понякога съм изморен от всевъзможни неща. Но истината е, че за толкова години в училище никога, отивайки на работа, не съм си казал “Кога ще свърши денят”. Не усещам как минава времето с учениците и дори все още го има това леко вълнение, че примерно днес ще правим нещо ново, защото ден с ден не се повтаря. Има един непрекъснат поток от енергия и идеи, което много ми харесва.
Ако можех да върна времето назад, отново бих избрал да се откажа от корпоративния свят и да се посветя на учителската професия. Единственото нещо, което ме притесни в началото, колкото и клиширано да звучи, беше заплатата. Когато започнах, тя не беше конкурентоспособна и макар че оттогава се вдигна доста, в сравнение със съседните ни държави заплащането на учителите в България си остава най-ниско. Но пък всички сме наясно, че това не е професия, от която може да станеш милионер. Никой не става учител с тази идея (смее се).
На хората, които искат или им се налага да променят професията си, бих казал да не чакат определен момент, защото никога не е прекалено рано или прекалено късно да започнеш нещо ново. Да вземат решение и да действат от раз, без да се страхуват, че нямат опора. Защото това усещане обикновено се дължи на някакъв вътрешен предпазен механизъм, който често ни спира да действаме. Аз самият не вярвам в промяната стъпка по стъпка. Тук, в селото, имаме река и винаги давам пример, че да се решиш на промяна е като да скочиш в реката – скачаш веднъж и това е, вече си вътре.
Това, за което мечтая сега, е да развия до национален мащаб концепцията за по-засилено присъствие на изкуството в училищата. Имаме нужда този вид образование да бъде поставено по важност редом до математиката и българския език, както е вече в много европейски държави. Защото чрез изкуството учениците развиват знания и умения, които другите предмети не могат да дадат, а са много важни. Другото важно нещо е гражданското образование, което, по мое мнение, е все още много слабо застъпено в България. В щата Охайо например, където карах специализация, от 10 до 12 клас имат предмет „Американско правителство“ и учат как работят законите, как се създават, как функционира съдебната система, президентската институция и т.н. Ние също трябва да учим младите хора на това, ако искаме да са отговорни, да спазват законите и да познават правата си.“
Bulgarian