Дежурната А4 разпечатка в българските училища „Родителите до тук“ не решава нито проблемите с агресията, нито който и да било друг. В самата разпечатка има грешка, защото е правилно да се пише „дотук“.
Поставянето на оценка за дисциплина и още формални санкции е любима тема на Синдикат „Образование“, изваждана при всеки удобен случай за това. Шокиращото е, че този път като повод се използва разкритието за брутално насилие срещу младо момиче и последвалата вълна от протести в страната срещу съдебната система. Позицията на Синдиката от 16 август гласи, че за справяне с агресията в училище трябва да се въведат следните мерки: да се ограници намесата на родителите в работата на учителите, да се въведат финансови и административни санкции за ученици и родители при неспазване на училищния правилник, и да има оценка за дисциплината в училище.
Такъв подход е пълна социалистическа отживелица. Неслучайно оценката за дисциплина няма аналог в съвременните образователни системи.
Ето защо.
На ниво училище проблемите не се решават с глоби за извършителите на нарушения и прекъсване на връзката с родителите и семейството, като форма на превенция. Съвременните образователни системи по правило залагат върху създаването на позитивна и поощряваща доброто поведение среда, отворена и активна комуникация с родителите, ясни правила и граници и най-вече – развиването на социално-емоционални умения и личностни качества у децата, емпатия, асертивност, мирно разрешаване на конфликти и др. Сдруги думи – умения, които да им помогнат в израстването им до възрастни, които могат да се справят с трудни ситуации на противопоставяне, да спазват правила, да се грижат за общия ред и да осъзнават, че са част от по-голямо цяло, която може да успява и да се чувства щастливо само ако всичките му членове са такива.
По тази причина да се реагира на огромният проблем с домашното или всяко друго насилие и правоприлагането в обществото с налагане на санкции, и то формални, на децата, които имат най-малко общо с проблема, е цинично и лишено от всякаква логика. Това е все едно да налагате с пръчка коня си, защото е затънал в калта и не може да се измъкне от нея, понеже вие сте направили грешка през кой път да го преведете и сега очакват сам да се поправи.
Злонамерено, свръхемоционално и агресвно е поднесено твърдението, че на родителите се позволява пряко да се намесват в провежданите от държавата политки в сферата на образованието, както и в работата на учителите и училищата, подкрепени от същите тези институции, отговорни за образованието. Дават се примери как родителите не познават граници в писането на жалби и сигнали за нередности в училищата, оспорват оценки на децата си, звънят на учители в извънработно време и почивни дни и очакват от тях да решават и проблеми извън задълженията си.
Макар и със сигурност да има такива изолирани случаи на преминаване на границата от страна на родители, това не може да се посочва като обичайна практика, нито да се иска забрана родителите да упражняват демократичните си права, за да не нарушават интегритета на училището. Обикновено, за да има причина за жалби и сигнали, всички други методи на комуникация или не са сработили, или изобщо не са били допуснати.
Това показва, че не само комуникацията между училището и родителите не трябва да се прекъсва, забранява и формализира, а напротив – целенасочено да се работи тя да се подобри до такава степен, че родителите да получават достатъчно изчерпателна информация за успехите и трудностите на детето си по регламентирани ясно канали, да имат усещане, че при проблем ще бъде изслушана тяхната гледна точка и да получават и външна подкрепа, когато нито те, нито училището могат да се справят с даден проблем и конфликт. И още повече – комуникация да се търси не само в случай на проблем, но и за да се празнуват успехите и постиженията в позитивен план.
Причината за размиване на границите между училището и родители и капсулирането на първото спрямо настоятелността на вторите да бъдат по-въвлечени, се дължи именно на изолирането на много училища от собствената им среда, включително и от родителите. Табелките „Родителите до тук“ се срещат в почти всяко училище, включително в тези с претенция да са иновативни и работещи по съвременни образователни методики. За това, разбира се, има редица исторически причини и натрупвания като това, че в годините училището беше натоварено с множество очаквания да изпълнява функцията както на образователна, така и на социална институция, особено в по-маргинализирани райони и общности, а в същото време ограничено в ресурсите си да въздейства и затрупано с огромна, често лишена от смисъл бумащина и административна работа, която отнема и от учителите, и от директорите необходимото време и ресурс да работят по същество за подобряване на средата, изграждане на общност, работа с деца и семейства.
Големият липсващ тук обаче е социалната система, която да работи в унисон с училището, както и механизми, които да подпомагат решаването на тежки и трудни случаи на насилие и агресия, когато те трябва да се адресират извън училищната среда и да се помогне на детето/децата и техните семейства да намерят друг път, да се решат скрити проблеми, които водят до тези прояви, да се работи по посока допълнителна ресурсна подкрепа, ако това е необходимо.
В българското училище все още няма и една трета от специалистите и дори само добро съотношение на броя възрастни спрямо броя деца, които да могат да спомогнат за адекватна работа с всяко дете и адресиране на индивидуалните нужди. Колкото и този израз да е станал банален, поради посочването му като основна слабост на системата, действително това е пътят да се решават проблемите още преди да са възникнали или в техния зародиш. Няма как да се очаква, че училище и учител, които нямат време да разберат какви са подбудите на едно дете да упражнява тормоз, да комуникират със семейството и да работят дългосрочно, индивидуално и в група, за решаването на казуса, ще успеят да създадат среда без насилие и тормоз. Обикновено се стига до там, че училището изчерпва административните санкции и възможности и или проблемът остава да тлее, или детето отива в друго училище и така докато системата някак го избута или „изплюе“ в един момент, без реално да е успяла да му помогне.
Какви мерки наистина биха сработили за превенцията на насилието в училище
Част от проблема на българското училище в превенцията на тормоза, агресията и насилието е, че неговите стъпки по посока на изграждане на позитивна общностна среда са все още твърде плахи и начални, а добрите примери не се трансформират в системна практика, като в същото време инструментите за някакви последствия са формализирани и се свеждат до забележка, уведомяване на родители, предупреждение за преместване в друг клас или в краен случай – в друго училище, ако детето е по-голямо. Последното се случва и негласно с по-малки деца „по желание на родителите“, когато нито една от страните не успява да намери решение на проблема, макар че формално не е допустимо по закон. Това само премества физически проблемите на друго място, но не ги решава. До следващия случай.
В повечето съвременни системи още с влизането на детето и семейството му – те винаги вървят заедно – в училище или още в детската градина, институциията в консенсус с родителите и децата, поставя ясни правила и граници и предварително известни последствия за потенциалното им преминаване. Определят се и също каналите на комуникация, които могат да бъдат разнообразни и задължително се съобразяват с личното време на двете страни, както и с особености на нуждите на детето, ако има такива. Родителят знае кога и как може да потърси учителя, включително и извън рутината на седмичната или месечна комуникация, как може да се консултира с ръководител или директор, как може да получи допълнителна информация и насоки по различни образователни въпроси или такива, свързани с развитието на детето. В същото време училището си запазва правото да поставя граници там, където самият родител прекрачва допустимото или не спазва правилата, защото има самочувствието на институция, която се ползва с обществена репутация и е неразделна част от обществения договор, с който не може да се прави компромис. Така и двете страни са достатъчно отворени и информирани, но в същото време достатъчно защитени от вмешателства в определеното им пространство.
Много учители ще кажат, че това е така и в българското училище – използват се различни канали – електронни дневници, имейл, вайбър групи, официална комуникация, родителски срещи, приемни часове. Голямата разлика спрямо българската образователна система идва от допълнителния ресурс, който училището, родителите и децата могат да използват по различни поводи, включително в случаи на тормоз и насилие. Това може да са напълно външни на училището услуги, към които се насочват родителите и детето, както и форми на медиация между засегнатите страни, било то родителите и училището, две деца или учител и ученик. В същото време друга разлика идва от принципното разбиране на ниво социална система, система на закрила и общество като цяло, че защитата на детето и неговия най-добър интерес са водещи и родителите не могат да отклоняват предложените им методи за справяне с проблемите, както и да не спазват правилата на наложените за детето последствия, тъй като те носят отговорност за детето си, а училището и останалите системи носят отговорност в това да ги подкрепят да се справят по най-добрия начин в тази си задача.
В България обичайно, освен вече описаните формални санкции, наблюдаваме прехвърляне на топката на отговорността и взаимни обвинения, които не водят до решение, тъй като изчерпват наличните възможности и остават на полето родител-училище. Национална мрежа за децата многократно е настоявала за развиване на допълнителни услуги за подкрепа на училището, родителите и децата, както в рамките на неизползвания потенциал на общата подкрепа (поради липсата на правила за работа и финансиране) чрез съществуващите на хартия, но не и на практика Центрове за подкрепа на личностното развитие, така и чрез осигуряване на сериозен стратегически ресурс в допълнителната подкрепа, не само по отношение на подобряването на работата с деца със специални потребности и от уязвими групи, но и тъкмо за работа с деца с проблеми в психичното здраве, зависимости, тежки семейни ситуации, конфликт със закона и прочее, които често се оказват в ситуация да са жертви или извършители на тормоз или насилие в училище, но тези проблеми не се адресират или това се прави реактивно и непоследователно.
В същото време подготовката на педагозите и подкрепата на самите учители за справяне с подобни случаи също е крайно недостатъчна и подобно на работата в интеркултурна среда или работата с деца със специални потребности, те често не знаят как да създават позитивна среда и правила и да вписват спазването им в самото всекидневно общуване в класа и в социално-емоционалното развитие на децата, но и нямат инструменти да подходят при случаи, които рязко се нарушават тази среда и създават конфликт. Отново, необходимо е учителите да бъдат освободени от несвойствени административни задължения и да бъдат подкрепени от разлчини специалисти, медиатори, екипи за личностно развитие и при необходимост – от системите по закрила и социалните услуги, за да могат да се съсредоточат върху реална превенция и смислена интервенция.
В същото време по отношение на родителите е необходимо да се създаде механизъм, в който поскрепата за детето в трудни ситуации да не може да бъде системно отхвърляна. Това обаче не може да бъде налагано силово от институциите, тъй като е необходимо като общество да отворим диалога защо се случва насилието, как се грижим за психичното здраве на децата и на възрастните и кои са границите, които никога не бива да бъдат преминавани. Родителите трябва да бъдат спечелени и убедени, че подкрепата е в полза на децата им.
Една огромна част от проблема с насилието между и срещу деца е, че то се приема за даденост, за „обичайно право“, за допустимо и приемливо. Оказва се, че голяма част от работещите в училище, дори и сред учителите, не умеят да разпозават признаци на скрито насилие и тормоз. Това води до толериране на вербално насилие и прояви на леко физическо насилие и посегателства като нещо нормално в общуването на децата, а последствията може да са катастрофални.
Това са възможни крачки в подобряване на средата в училище и превенция на насилието и тормоза. Както НМД препоръчва и в годишния си мониторингов доклад Бележник 2022 г. важна част от създаването на безопасна и приобщаваща училищна среда е да се уверим, че нагласите, ценностите и нормите, свързани с насилието срещу деца, са видими. Когато се гарантира, че подходите и политиките на учителите и училището, свързани с насилието над децата в училищата, са явни и видими, това допринася значително за изработването на ясни насоки и за създаване на правила.
Отделна тема, която винаги е странична и пренебрегвана стане ли дума за насилие, е грижата за психичното здраве и наличието на достатъчно ефективни услуги за установяване на проблеми и насочването към подходящи услуги на деца и младежи. За съжаление, и двете почти напълно отсъстват в страната, дори и в най-големите градове и дългосрочната работа дори и с най-тежките случаи на насилие, извършено от деца, в по-малки населени места е невъзможна. Това превръща предотвратими проблеми в хронични, без нищо да е направено за да се спре развитието им.
Повече психолози в училище, активна работа с родителите, въвличане на деца и родители в превенцията
Има генерална необходимост от приемане и включване на децата и родителите като активна страна в образователния процес и важните решения там. Все пак обаче остават въпросите „как“, засягащ реалната обезпеченост с качествени специалисти във всяко училище, които да имат възможност да работят наистина активно с общността и по случаи – тоест да не съвместяват частична заетост в няколко училища, „ с какво финансиране“ – да бъдат обезпечени финансово и да не зависят от проектно, а от стратегическо финансиране; „с чие участие“ – да бъдат подкрепени и от външни услуги и допълнителен ресурс от други специалисти, тъй като превенцията не се случва само от страна на психолога, а от всички, работещи в едно училище и във връзка с него.
Въпросът за качеството също е водещ – както се споменава и в Националната стратегия за психично здраве, съществен проблем в България е уеднаквяване на квалификацията на психолозите и качествен контрол на дейността им. Това се отнася и за тези, назначени в държавната система.
Особено важна е подкрепата и към самите учители, включително чрез супервизия и интервизия, за подобряване на собственото им психично здраве и възможности да споделят отговорността за предизвикателни случаи и да търсят решения, без това да води до професионално прегаряне и чувство за самотна борба с обстоятелствата.
Партньорството с родителите и отварянето на училищата към тях само ще подобри и подсили училищният климат и среда. Съществуват множество добри примери в страната, които показват не само ползите от позитивната комуникация, но и как родителската общност сама може да е двигател на позитивни промени и подкрепа към училището в ситуации на трудност или институционални ограничения за справяне с казуси, включително свързани с тормоз и агресия. Връзките между самите родители и споделянето на общи ценности за децата им е ресурс, който трябва да се развива смислено и активно от страна на училищата.
В крайна сметка обаче основен извод е, че ние като общество не можем да третираме проблемите си с насилието и мълчаливото му приемане на всекидневно ниво чрез реакция единствено по отношение на наказания срещу децата.
Винаги когато се заговори за санкции и наказания спрямо деца в такъв мащаб и с такова налгане от позицията на силния, следва да се замислим кой е възрастният, у кого е отговорността и кой се е провалил в опитите си да разреши конкретен проблем – било то с отпадането, неграмотността или насилието.
И това не са децата.
Източник: Национална мрежа за децата
Bulgarian